Мръсните тайни на историята ни: Багряна, Елин Пелин и Константин Щъркелов ли убиха Вапцаров?
Ген. Крум Радонов обвинява писателите, че не направили нищо, за да спасят автора на " Моторни песни "
Съдебните съвещания по делото против парашутистите и подводничарите от 1942 година, по-известно като процеса против Централен комитет на Българска комунистическа партия и дело 585/42, са от 6 до 18 юли 1942 година в огромната зала на Свързочния полк, ситуиран покрай Централния софийски затвор. На 23-и са произнесени 12 смъртни присъди – шест за укрилите се Цола Драгойчева, Антон Югов, Христо Михайлов, Дико Диков, Борис Копчев и Аврам Стоянов, и толкоз за задържаните Никола Вапцаров, Георги Минчев, Петър Богданов, Атанас Романов, Антон Иванов и Антон Попов. Обвиняем по процеса, само че оневинен е и Младен Исаев, тогава секретар на Съюза на българските писатели. Той е измежду подсъдимите, тъй като се е съгласил да бъде явка - в съюза да го търсят хора от провинцията, привлечени за избраната от следствието и съда като “минноподривна работа на Централен комитет на Българска работническа партия (к) ”.
През 1952 година на Никола Вапцаров е присъдена международната премия за мир, доказана през 1953 година Съветът е основан през 1949 година и още на втория му конгрес във Варшава е учредена “Почетната премия на мира ”. Там участва и майката на поета Елена Вапцарова. Председател е Фредерик Жолио-Кюри. На съвещанието интернационалното жури приема премията да бъде присъдена на нейния наследник.
В идващите години въпросът можело ли е смъртната присъда на Никола Вапцаров да бъде сменена с доживотна, изниква с цялостна мощ и разгаря полемики.
На 13 юли 1942 година пред Военния съд с ръководител полк. Игнат Младенов, членове капитаните М. Христов и К. Хамамджиев и прокурор кап. Христо Стоманяков като очевидци са се явили 56 души. Сред тях са писателите Стилиян Чилингиров, Димитър Иванов, както попада с рождените си имена в протокола Елин Пелин, и известният в по-късни години книжовен критик Георги Константинов, които са очевидци на Младен Исаев. Негов юрист е депутатът социалдемократ и депутат Сотир Янев, погубен през 1943 година пред адвокатската фирма си от бойните групи на БРП(к). Той и Петър Попзлатев, един от ръководителите на политическия кръг “Звено ”, само че и дни след процеса присъединил се в преди малко основания Отечествен фронт, са се отказали от показанията на други двама писатели – Константин Константинов (също и на Младен Исаев) и Владимир Полянов, тогава шеф на Народния спектакъл (свидетел на Вапцаров). На идващия ден като негови очевидци се явяват Елисавета Багряна и художникът Константин Щъркелов, а на Младен Исаев – Ангел Каралийчев.
Майката Елена, сестрата Райна и брачната половинка Бойка са помолили да свидетелстват още Никола Мушанов, някогашен троент министър-председател на България, и Таско Стоилков, тогава депутат от Горна Джумая, само че и другар на бащата Йонко от четническите години за освобождението на Македония. Те не се явяват в съда, тъй като се скриват от призовкарите и не са постоянно призовани.
Елисавета Багряна е близка на татко му, отсядала е в дома им на няколко пъти с приятеля си Константин Щъркелов. Освен това е поетеса с интернационална популярност и през 1928 и 1935 година името ѝ е попадало в Нобеловия комитет. Известна е и с филантропични дела, които пази. Истината е, че тя не е чела “Моторни песни ” на Вапцаров, която е излязла през 1940 година Никое издателство не желае да я отпечата поради наличието и концепциите на стиховете и поетът заплаща издаването ѝ, като парите обезпечава брачната половинка му Бойка, която е чиновничка в Банката за аграрни заем. Известният художник Борис Ангелушав, който със Стоян Сотиров е негов другар, прави корицата на книгата. Вечерта преди правосъдното съвещание той дава “Моторни песни ” на Багряна и тя се явява в съда. Поетесата обаче е виждала Вапцаров единствено веднъж в родния му дом и разменя няколко думи с него.
Председателят на Съюза на българските писатели пази уверено Младен Исаев. Има за какво - по това време Исаев е издал 10 книги, две от които са преиздавани. Чилингиров споделя, че като човек бил доста учтив, угодлив, деликатен и непретенциозен, и добавя, че „ При този придирчив народ, какъвто са писателите, той няма дрязги с никого. Един от дребното наши поети, споделям от дребното, тъй като на всички места поетите са малко ”.
На втория въпрос: каква е неговата лирика – бунтарска ли, патриотична или напряко казано – дали не е комунистическа, ръководителят на писателския съюз дава отговор, че поезията би трябвало да има идеали, да визира човешките неправди, да бъде от време на време тъжна и елегична.
На третия въпрос: дали Младен Исаев е деен болшевик, отговорът е: “Нямам сигнали за пакостническо негово държание ”.
И Георги Константинов, и Елин Пелин изясняват пред съда, че Младен Исаев е доста талантлив, пишел песни с надълбоко възприятие, което овладявало читателя, че бил рядко деликатен и също не знаели да е деен болшевик.
На излизане Стилиян Чилингиров се вглежда в подсъдимите и вижда Вапцаров. Двамата си разменят погледи.
Точно същия ден юристът Попзлатев не е в съда и по този начин е пропусната опцията именитият публицист да свидетелства и за неговия клиент.
Чилингиров и Вапцаров се познават прекомерно добре както по писателска линия, така и към хор “Гоце Делчев ”, който основават Вапцаров и Атанас Романов, а пък ръководителят им спомага да намерят зали и читалище за изява. След разстрела Чилингиров постоянно се вайкал:
“Какво направихме, бе! Отървахме Младен Исаев, а забравихме това младото момче Никола Вапцаров ”
Той не знае, че Караславов и Тодор Боров са убедили Елин Пелин, без значение че не познава Вапцаров, да приказва с цар Борис и да го помоли за отбрана на тримата, с Антон Попов, с поети. Елин Пелин извършил молбата му, царят се съветвал с ген. Никола Михов, три месеца преди този момент станал боен министър, и получава отговор, който препредава на Елин Пелин. За единия можело да има опрощение, само че за останалите - не, защото обвиняването е за потвърдени тежки закононарушения. Че Вапцаров не е можело да бъде опрощение се схваща непреклонно, когато майка му Елена и брачната половинка му Бойка желаят да се срещнат с царския секретар Станислав Балан и той да съобщи молбите им за опрощение, общо 5, на царя. Той отхвърля да се срещне с тях.
На 14 юли правосъдната зала е претъпкана, тъй като е оповестено, че ще свидетелства Елисавета Багряна.
След нея се явява Константин Щъркелов, добър другар както на Вапцаров, по този начин и на татко му Йонко и доближен художник на цар Борис и на татко му Фердинанд. Първият въпрос: е: “Познавате ли Никола Вапцаров? ”. Той дава отговор с “не ”. И подсъдимият, и юристът му, които са разчитали доста на показанията му, се отхвърлят от него. Това настояват в спомените си Младен Исаев и Христо Радевски.
От Москва Георги Димитров още на 11 септември 1944 година е дал инструкции да се основат национални съдилища за “делата на предателите и фашистките нарушители ”, само че това не става, а стартира разпра. В идващите месеци до края на януари, когато приключват съвещанията на т.нар Народен съд, иззелите властта комунисти прецизно вменяват и несъществуващи вини. Търси се истината и за процеса през 1942 година Щъркелов е привикан да даде показания. Ето какво споделя той съгласно непокътнати документи от 13 ноември 1944 година: “Познавам Йонко Вапцаров още от 1915 година Ходил съм години наред у тях. У тях съм гостувал постоянно и оттова съм ходил по Пирин да рисувам, също и в гр. Банско. Подсъдимия Никола Вапцаров го познавам като добър момък и надарен стихотворец. ”
В хода на следствието, само че през декември 1944 година показания дават Младен Исаев и Христо Радевски. Исаев изяснява за държанието на Щъркелов през 1942 година: “Той сподели: Не познавам Вапцаров. Не мога да потвърждавам за един болшевик. Щом е отговорен, дано си понесе наказването. ”
Радевски пък е още по-краен: “След свидетелстването си срещу други Никола Вапцаров, който гръмнаха, К. Щъркелов отишъл в аперитива “Луката ” и споделил: “Днес окачих един човек на въжето, само че на негово място трябваше да отиде Жендов. ”
След 1944 година Вапцаров заема мястото си в българската литература – първоначално не толкоз поради неговите бойни приятели, а поради студентите и младежите, които го четат всеобщо. Тогава се заражда и мистификацията дали е можело да бъде избавен, и в случай че не, то кой е отговорен.
На 14 януари 1962 година военачалник Крум Радонов във в. “Народна войска ” публикува мнение за книгата “Срещи и диалози с Никола Вапцаров ” от Георги Караславов. Тези срещи стартират още от 1935 година, когато поетът се преселва в София със брачната половинка си Бойка и невръстния си наследник Йонко, който скоро умира. Уволнен е от фабриката на братя Балабанови в Кочериново вследствие на стачка на служащите и си търси работа. Не по този мотив обаче той се озовава при Караславов, който минава за публицист с леви убеждения. Вапцаров му носи свои стихове и пиесата си “Когато вълната бучи ”, които Караславов не утвърждава. Защо един стихотворец би трябвало да търси мнението за стихове и пиеса на белетрист с афинитет към патриархално-селската тема, е мистерия. Между двамата обаче се заражда другарство и даже Караславов оказва помощ финансово при погребението на сина на поета.
Генерал Радонов също се афишира за другар с Вапцаров. В публикацията си той твърди, че поетът е щял да бъде избавен, “ако писателите бяха поели отбраната му, в случай че бяха основали публично мнение към него като огромен стихотворец. Но писателите не направиха това. ”
Историята има и своето продължение. На Втория конгрес на мира участва и майката на рускинята Зоя Космодемянская, разузнавачка, партизанка и саботьорка против настъпващата немска войска през 1941 година Тогава Багряна написва стихотворението “Двете майки ” и отива при Елена Вапцарова, с цел да ѝ каже, че ѝ подарява това стихотворение. Тя обаче още един път я укорява, че като майка не може да ѝ елементарни гибелта на сина си.
След 1944 година Елин Пелин подхваща други ходове. През 20-те години на ХХ век, минавайки край Българска академия на науките, той я назовава “Академия на неуките ”. През 1940 година обаче става учен. Веднага след 9 септември стартира чистка в Българска академия на науките. Мнозина от старите учени се занимават единствено с просвета, а не с политика, само че това няма значение. Елин Пелин се явява пръв труженик за чистотата на академията и написа писмо до президиума ѝ, в което се афишира против търпението, “което се демонстрира по отношение на изправените пред Народния съд нейни членове ”.
Константин Щъркелов няма сходна орис. Заради другарството си с царската фамилия и свидетелствата му на процеса творчеството му е неразрешено, изселен е от София и за малко лежи в пандиза. Разрешена му е юбилейна галерия преди гибелта му през 1961 година и е награден с медал “Кирил и Методий, първа степен ”.
Ясно е, че е оправдан за държанието и свидетелствата му по време на процеса.
Разпитът на Багряна и неговото продължение
Председателят Младенов ѝ задава единствено 3 въпроса. На първия: дали познава Вапцаров, тя дава отговор, че не го познава. Този отговор ще стане причина по-късно за обвинявания против нея, само че тя споделя истината – това, че си е разменила няколко думи с него в Банско, не ѝ дава учредения да твърди, че го познава. На втория: дали познава неговата лирика, тя дава отговор позитивно, въпреки да е чела стихосбирката му през нощта. Понеже Вапцаров в отбраната си пред съда споделя, че развивал незаконната си активност като родолюбец, а не като комунистически сътрудник, логически е и третият въпрос: “Има ли родолюбие в неговата лирика? ”, тя дава отговор позитивно. Няма други въпроси и Багряна излиза от залата. Поради това, че има много хора и е прекомерно шумно, мнозина, даже и подсъдимите, не чуват добре нейните отговори, съпроводени с клатене на глава. По-късно в спомените си мнозина от тях ще пишат, че тя не отговаряла нищо, а единствено кимала.
През 1979 година се празнува 70-годишнината от рождението на Вапцаров. Председател на тържественото заседание е акад. Пантелей Зарев, а в президиума би трябвало да заеме мястото си и Багряна. Тя е получила поканата два дни по-рано, само че не участва. По-късно в нейния персонален списък, през днешния ден в Държавна организация “Архиви ”, на гърба на поканата е написала: “Не отидох ”. Очевидно не е желала да дава мотиви за злословия и интриги.
Спорът между Крум Радонов и Георги Караславов
В публикацията си генералът упреква писателите, че се надявали на доживотна присъда поради връзките на бащата на Никола, Йонко, с двореца. Тук той разяснява, че бил другар с царете Фердинанд и Борис, гостувал е постоянно и на двамата, а Фердинанд и кайзер Вилхелм посещават неговия дом по време на Първата международна война. По-нататък намерено атакува Караславов, че е можел да отбрани Вапцаров, тъй като бил получил държавна премия за „ “Снаха ” и продължава: “Та нали и Елисавета Багряна, чиито заслуги “леко ” са показани беше изтъкната поетеса ”.
За да е по-убедителен, той твърди, че срещнал майката на Вапцаров в плевнята на Димитър Чакъров (Петело): “С надълбоко отвращение тя ми описа по какъв начин Елисавета Багряна е свидетелствала. Вапцаров е поддържал пред съда, че той се е борил против окупаторите като болшевик и родолюбец, и като експерт тя е трябвало да свидетелства има ли поетически гений и патриотични детайли в поезията му, и твърди, че тя не го направила. ”
Отговорът на Георги Караславов е във в. “Литературен фронт ” от 22 март 1962 година “Още в самото начало други Радонов е подчертал, че заради стичане на събитията той рядко се е срещал с Вапцаров. А от цялото негово ревю се вади умозаключение – той освен че познава изтънко всяка крачка от живота на Вапцаров, само че даже е бил нещо като изповедник. На него освен това при напълно инцидентни срещи поетът е доверявал най-интимните свои мисли – и за някакво “превъзпитание ” на жена си, която изцяло споделяше концепциите на брачна половинка си и му помагаше в битката.... ”
Има и отговор “От редакцията ” по разногласието за “другарката Елисавета Багряна ”: “Насърчен от държането и отговорите ѝ, бранителят на другия обвиняем стихотворец – други Младен Исаев я поканва да свидетелства в интерес на Исаев, което тя направила. ”
За Бойка Вапцарова написа: “Тя е издържала фамилията до 1940 година, с цел да може Вапцаров да се отдаде по-пряко на писателска и партийна активност. Тя е осигурила средства за издаване на стихосбирката му “Моторни песни ”, пазаруването на пишеща машина, издаването на един брой на в. “Литературен критик ” и други, за което в интервала 1939-1942 година е сключила в някогашната БЗК заеми за към 30 000 лв. тогавашни пари. ”
Григор Лилов,
Съдебните съвещания по делото против парашутистите и подводничарите от 1942 година, по-известно като процеса против Централен комитет на Българска комунистическа партия и дело 585/42, са от 6 до 18 юли 1942 година в огромната зала на Свързочния полк, ситуиран покрай Централния софийски затвор. На 23-и са произнесени 12 смъртни присъди – шест за укрилите се Цола Драгойчева, Антон Югов, Христо Михайлов, Дико Диков, Борис Копчев и Аврам Стоянов, и толкоз за задържаните Никола Вапцаров, Георги Минчев, Петър Богданов, Атанас Романов, Антон Иванов и Антон Попов. Обвиняем по процеса, само че оневинен е и Младен Исаев, тогава секретар на Съюза на българските писатели. Той е измежду подсъдимите, тъй като се е съгласил да бъде явка - в съюза да го търсят хора от провинцията, привлечени за избраната от следствието и съда като “минноподривна работа на Централен комитет на Българска работническа партия (к) ”.
През 1952 година на Никола Вапцаров е присъдена международната премия за мир, доказана през 1953 година Съветът е основан през 1949 година и още на втория му конгрес във Варшава е учредена “Почетната премия на мира ”. Там участва и майката на поета Елена Вапцарова. Председател е Фредерик Жолио-Кюри. На съвещанието интернационалното жури приема премията да бъде присъдена на нейния наследник.
В идващите години въпросът можело ли е смъртната присъда на Никола Вапцаров да бъде сменена с доживотна, изниква с цялостна мощ и разгаря полемики.
На 13 юли 1942 година пред Военния съд с ръководител полк. Игнат Младенов, членове капитаните М. Христов и К. Хамамджиев и прокурор кап. Христо Стоманяков като очевидци са се явили 56 души. Сред тях са писателите Стилиян Чилингиров, Димитър Иванов, както попада с рождените си имена в протокола Елин Пелин, и известният в по-късни години книжовен критик Георги Константинов, които са очевидци на Младен Исаев. Негов юрист е депутатът социалдемократ и депутат Сотир Янев, погубен през 1943 година пред адвокатската фирма си от бойните групи на БРП(к). Той и Петър Попзлатев, един от ръководителите на политическия кръг “Звено ”, само че и дни след процеса присъединил се в преди малко основания Отечествен фронт, са се отказали от показанията на други двама писатели – Константин Константинов (също и на Младен Исаев) и Владимир Полянов, тогава шеф на Народния спектакъл (свидетел на Вапцаров). На идващия ден като негови очевидци се явяват Елисавета Багряна и художникът Константин Щъркелов, а на Младен Исаев – Ангел Каралийчев.
Майката Елена, сестрата Райна и брачната половинка Бойка са помолили да свидетелстват още Никола Мушанов, някогашен троент министър-председател на България, и Таско Стоилков, тогава депутат от Горна Джумая, само че и другар на бащата Йонко от четническите години за освобождението на Македония. Те не се явяват в съда, тъй като се скриват от призовкарите и не са постоянно призовани.
Елисавета Багряна е близка на татко му, отсядала е в дома им на няколко пъти с приятеля си Константин Щъркелов. Освен това е поетеса с интернационална популярност и през 1928 и 1935 година името ѝ е попадало в Нобеловия комитет. Известна е и с филантропични дела, които пази. Истината е, че тя не е чела “Моторни песни ” на Вапцаров, която е излязла през 1940 година Никое издателство не желае да я отпечата поради наличието и концепциите на стиховете и поетът заплаща издаването ѝ, като парите обезпечава брачната половинка му Бойка, която е чиновничка в Банката за аграрни заем. Известният художник Борис Ангелушав, който със Стоян Сотиров е негов другар, прави корицата на книгата. Вечерта преди правосъдното съвещание той дава “Моторни песни ” на Багряна и тя се явява в съда. Поетесата обаче е виждала Вапцаров единствено веднъж в родния му дом и разменя няколко думи с него.
Председателят на Съюза на българските писатели пази уверено Младен Исаев. Има за какво - по това време Исаев е издал 10 книги, две от които са преиздавани. Чилингиров споделя, че като човек бил доста учтив, угодлив, деликатен и непретенциозен, и добавя, че „ При този придирчив народ, какъвто са писателите, той няма дрязги с никого. Един от дребното наши поети, споделям от дребното, тъй като на всички места поетите са малко ”.
На втория въпрос: каква е неговата лирика – бунтарска ли, патриотична или напряко казано – дали не е комунистическа, ръководителят на писателския съюз дава отговор, че поезията би трябвало да има идеали, да визира човешките неправди, да бъде от време на време тъжна и елегична.
На третия въпрос: дали Младен Исаев е деен болшевик, отговорът е: “Нямам сигнали за пакостническо негово държание ”.
И Георги Константинов, и Елин Пелин изясняват пред съда, че Младен Исаев е доста талантлив, пишел песни с надълбоко възприятие, което овладявало читателя, че бил рядко деликатен и също не знаели да е деен болшевик.
На излизане Стилиян Чилингиров се вглежда в подсъдимите и вижда Вапцаров. Двамата си разменят погледи.
Точно същия ден юристът Попзлатев не е в съда и по този начин е пропусната опцията именитият публицист да свидетелства и за неговия клиент.
Чилингиров и Вапцаров се познават прекомерно добре както по писателска линия, така и към хор “Гоце Делчев ”, който основават Вапцаров и Атанас Романов, а пък ръководителят им спомага да намерят зали и читалище за изява. След разстрела Чилингиров постоянно се вайкал:
“Какво направихме, бе! Отървахме Младен Исаев, а забравихме това младото момче Никола Вапцаров ”
Той не знае, че Караславов и Тодор Боров са убедили Елин Пелин, без значение че не познава Вапцаров, да приказва с цар Борис и да го помоли за отбрана на тримата, с Антон Попов, с поети. Елин Пелин извършил молбата му, царят се съветвал с ген. Никола Михов, три месеца преди този момент станал боен министър, и получава отговор, който препредава на Елин Пелин. За единия можело да има опрощение, само че за останалите - не, защото обвиняването е за потвърдени тежки закононарушения. Че Вапцаров не е можело да бъде опрощение се схваща непреклонно, когато майка му Елена и брачната половинка му Бойка желаят да се срещнат с царския секретар Станислав Балан и той да съобщи молбите им за опрощение, общо 5, на царя. Той отхвърля да се срещне с тях.
На 14 юли правосъдната зала е претъпкана, тъй като е оповестено, че ще свидетелства Елисавета Багряна.
След нея се явява Константин Щъркелов, добър другар както на Вапцаров, по този начин и на татко му Йонко и доближен художник на цар Борис и на татко му Фердинанд. Първият въпрос: е: “Познавате ли Никола Вапцаров? ”. Той дава отговор с “не ”. И подсъдимият, и юристът му, които са разчитали доста на показанията му, се отхвърлят от него. Това настояват в спомените си Младен Исаев и Христо Радевски.
От Москва Георги Димитров още на 11 септември 1944 година е дал инструкции да се основат национални съдилища за “делата на предателите и фашистките нарушители ”, само че това не става, а стартира разпра. В идващите месеци до края на януари, когато приключват съвещанията на т.нар Народен съд, иззелите властта комунисти прецизно вменяват и несъществуващи вини. Търси се истината и за процеса през 1942 година Щъркелов е привикан да даде показания. Ето какво споделя той съгласно непокътнати документи от 13 ноември 1944 година: “Познавам Йонко Вапцаров още от 1915 година Ходил съм години наред у тях. У тях съм гостувал постоянно и оттова съм ходил по Пирин да рисувам, също и в гр. Банско. Подсъдимия Никола Вапцаров го познавам като добър момък и надарен стихотворец. ”
В хода на следствието, само че през декември 1944 година показания дават Младен Исаев и Христо Радевски. Исаев изяснява за държанието на Щъркелов през 1942 година: “Той сподели: Не познавам Вапцаров. Не мога да потвърждавам за един болшевик. Щом е отговорен, дано си понесе наказването. ”
Радевски пък е още по-краен: “След свидетелстването си срещу други Никола Вапцаров, който гръмнаха, К. Щъркелов отишъл в аперитива “Луката ” и споделил: “Днес окачих един човек на въжето, само че на негово място трябваше да отиде Жендов. ”
След 1944 година Вапцаров заема мястото си в българската литература – първоначално не толкоз поради неговите бойни приятели, а поради студентите и младежите, които го четат всеобщо. Тогава се заражда и мистификацията дали е можело да бъде избавен, и в случай че не, то кой е отговорен.
На 14 януари 1962 година военачалник Крум Радонов във в. “Народна войска ” публикува мнение за книгата “Срещи и диалози с Никола Вапцаров ” от Георги Караславов. Тези срещи стартират още от 1935 година, когато поетът се преселва в София със брачната половинка си Бойка и невръстния си наследник Йонко, който скоро умира. Уволнен е от фабриката на братя Балабанови в Кочериново вследствие на стачка на служащите и си търси работа. Не по този мотив обаче той се озовава при Караславов, който минава за публицист с леви убеждения. Вапцаров му носи свои стихове и пиесата си “Когато вълната бучи ”, които Караславов не утвърждава. Защо един стихотворец би трябвало да търси мнението за стихове и пиеса на белетрист с афинитет към патриархално-селската тема, е мистерия. Между двамата обаче се заражда другарство и даже Караславов оказва помощ финансово при погребението на сина на поета.
Генерал Радонов също се афишира за другар с Вапцаров. В публикацията си той твърди, че поетът е щял да бъде избавен, “ако писателите бяха поели отбраната му, в случай че бяха основали публично мнение към него като огромен стихотворец. Но писателите не направиха това. ”
Историята има и своето продължение. На Втория конгрес на мира участва и майката на рускинята Зоя Космодемянская, разузнавачка, партизанка и саботьорка против настъпващата немска войска през 1941 година Тогава Багряна написва стихотворението “Двете майки ” и отива при Елена Вапцарова, с цел да ѝ каже, че ѝ подарява това стихотворение. Тя обаче още един път я укорява, че като майка не може да ѝ елементарни гибелта на сина си.
След 1944 година Елин Пелин подхваща други ходове. През 20-те години на ХХ век, минавайки край Българска академия на науките, той я назовава “Академия на неуките ”. През 1940 година обаче става учен. Веднага след 9 септември стартира чистка в Българска академия на науките. Мнозина от старите учени се занимават единствено с просвета, а не с политика, само че това няма значение. Елин Пелин се явява пръв труженик за чистотата на академията и написа писмо до президиума ѝ, в което се афишира против търпението, “което се демонстрира по отношение на изправените пред Народния съд нейни членове ”.
Константин Щъркелов няма сходна орис. Заради другарството си с царската фамилия и свидетелствата му на процеса творчеството му е неразрешено, изселен е от София и за малко лежи в пандиза. Разрешена му е юбилейна галерия преди гибелта му през 1961 година и е награден с медал “Кирил и Методий, първа степен ”.
Ясно е, че е оправдан за държанието и свидетелствата му по време на процеса.
Разпитът на Багряна и неговото продължение
Председателят Младенов ѝ задава единствено 3 въпроса. На първия: дали познава Вапцаров, тя дава отговор, че не го познава. Този отговор ще стане причина по-късно за обвинявания против нея, само че тя споделя истината – това, че си е разменила няколко думи с него в Банско, не ѝ дава учредения да твърди, че го познава. На втория: дали познава неговата лирика, тя дава отговор позитивно, въпреки да е чела стихосбирката му през нощта. Понеже Вапцаров в отбраната си пред съда споделя, че развивал незаконната си активност като родолюбец, а не като комунистически сътрудник, логически е и третият въпрос: “Има ли родолюбие в неговата лирика? ”, тя дава отговор позитивно. Няма други въпроси и Багряна излиза от залата. Поради това, че има много хора и е прекомерно шумно, мнозина, даже и подсъдимите, не чуват добре нейните отговори, съпроводени с клатене на глава. По-късно в спомените си мнозина от тях ще пишат, че тя не отговаряла нищо, а единствено кимала.
През 1979 година се празнува 70-годишнината от рождението на Вапцаров. Председател на тържественото заседание е акад. Пантелей Зарев, а в президиума би трябвало да заеме мястото си и Багряна. Тя е получила поканата два дни по-рано, само че не участва. По-късно в нейния персонален списък, през днешния ден в Държавна организация “Архиви ”, на гърба на поканата е написала: “Не отидох ”. Очевидно не е желала да дава мотиви за злословия и интриги.
Спорът между Крум Радонов и Георги Караславов
В публикацията си генералът упреква писателите, че се надявали на доживотна присъда поради връзките на бащата на Никола, Йонко, с двореца. Тук той разяснява, че бил другар с царете Фердинанд и Борис, гостувал е постоянно и на двамата, а Фердинанд и кайзер Вилхелм посещават неговия дом по време на Първата международна война. По-нататък намерено атакува Караславов, че е можел да отбрани Вапцаров, тъй като бил получил държавна премия за „ “Снаха ” и продължава: “Та нали и Елисавета Багряна, чиито заслуги “леко ” са показани беше изтъкната поетеса ”.
За да е по-убедителен, той твърди, че срещнал майката на Вапцаров в плевнята на Димитър Чакъров (Петело): “С надълбоко отвращение тя ми описа по какъв начин Елисавета Багряна е свидетелствала. Вапцаров е поддържал пред съда, че той се е борил против окупаторите като болшевик и родолюбец, и като експерт тя е трябвало да свидетелства има ли поетически гений и патриотични детайли в поезията му, и твърди, че тя не го направила. ”
Отговорът на Георги Караславов е във в. “Литературен фронт ” от 22 март 1962 година “Още в самото начало други Радонов е подчертал, че заради стичане на събитията той рядко се е срещал с Вапцаров. А от цялото негово ревю се вади умозаключение – той освен че познава изтънко всяка крачка от живота на Вапцаров, само че даже е бил нещо като изповедник. На него освен това при напълно инцидентни срещи поетът е доверявал най-интимните свои мисли – и за някакво “превъзпитание ” на жена си, която изцяло споделяше концепциите на брачна половинка си и му помагаше в битката.... ”
Има и отговор “От редакцията ” по разногласието за “другарката Елисавета Багряна ”: “Насърчен от държането и отговорите ѝ, бранителят на другия обвиняем стихотворец – други Младен Исаев я поканва да свидетелства в интерес на Исаев, което тя направила. ”
За Бойка Вапцарова написа: “Тя е издържала фамилията до 1940 година, с цел да може Вапцаров да се отдаде по-пряко на писателска и партийна активност. Тя е осигурила средства за издаване на стихосбирката му “Моторни песни ”, пазаруването на пишеща машина, издаването на един брой на в. “Литературен критик ” и други, за което в интервала 1939-1942 година е сключила в някогашната БЗК заеми за към 30 000 лв. тогавашни пари. ”
Григор Лилов,
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ